Разказах ви за моята Ани, която се е научила, че когато сме в ресторант може да използва телефона ми неограничено? Ние си говорим необезпокоявани, Ани е потънала в някаква паралелна реалност, и… по време на обяда чувам звук – това вече не е звук от игра, а някакъв механизиран, зловещ, „детски“ електронен ритъм. Издърпвам телефона от ръцете й, а тя ми виква: „Е, гледам малко „глупости“, какво толкова?!“ А какво нарича „глупости“?

Ето тук е момента да се притеснявам…